Равносметката!

     Равносметката се оказа не много тежка задача, НО естествено, няма да се извинявам, НО празниците, а и аз като част от цялата разсеяност около тях... малко позабравих да тегля чертата и да понапиша за резултата:) Лошо! И ето ме сега в18:30 на 31.12.2009 г., мислеща какво да напиша?! Ами като цяло равносметката за тази година си я давам на "+", тъй като ненадейно след 5-минутно мислене установих, че наистина мога да считам тази година като ползотворна за себе си;) Не, не не си мислете, че се хваля, напротив, колкото ползотворна, толкова и трудна ;).
     В общи линии първата половина на 2009 г. мога да я сложа под знака на Министерството на образованието и наука. А, това, което в общи линии си спомням от този период е тичането по големи коридори, а също и между Университета и МОН. Беше наистина забавно! Само ще спомена две думи - сняг и жълти павета, вие си направете изводите. Колкото до самия стаж в МОН - заслужаваше си, успях да науча доста за това как се "живее" в колегиалната среда на бюрокрацията.;).
     Другото ми постижение, отново в първата половина на 2009, беше завършването ми на бакалавърската степен - три пъти "Ура".:D Вече съм почти дипломиран историк (почти защото ни раздават дипломите чак догодина).
     Е, не ми оставаше много време за купонясване, но все пак успявах да намеря по някой промеждутък;) И като цяло до средата на 2009 г. всичко вървеше по план. Въпреки, че в повечето случаи обикновено това е доста трудна и отегчителна работа. Наистина, не е много приятно да следваш определени точки, но се надявам, че някой ден ще си е заслужавало:).
     За съжаление, вече трябва да се сядам на маса и няма да мога да довърша равносметката за изминалата година, поне до края й, а ще оставя това за началото на следващата 2010 г. Е, все пак не е късно човек да стане за резил, както мен и да не си изпълни обещащнието, което така ревносно защитавах...
     Весело изкарване на Нова година и много малко махмурлук в началото на 2010 г. :D.

Постколеден хумор с Achmed the dead terrorist :D

Внимание, внимание! Моля, разчистете полето пред вас, защото следващите 8 минути ще се налага периодично да се навеждате напред в поза "Покланям се" - от смях разбира се...:D

Enjoy

Hohohohohoooooooo

Весела Коледа на всички, много щастие и усмивки на лицата, вкусни сладки на трапезата  и  елхово настроение...

Един специален поздрав за всички, които се чувстват специални на този ден:)))

Always on my own!

     Обкръжена от много приятели и познати...и какво от това, много пъти започва да се случва, че когато имам нужда от тях всеки е зает с нещо. Не искам никой с нищо да обидя, но явно така се получава в живота, всеки върви по своя път...и това е нещо съвсем нормално. Та, тези неща ме карат все повече да се замисля над приказката, че човек се ражда и умира сам! Наистина, вече започвам да вярвам в това! Опитвам се да се окуража, че не е толкова лошо да си сам, но като човек, който винаги се е опитвал да бъде навсякъде и с всички, изведнъж...Няма никой. Ужасно е да си толкова социален ТИП, общувайки с всички и опитвайки се да бъдеш добър с всички, независимо от обстоятелствата, в един момент се оказва, че наистина сядаш на земята между двата стола и седиш и се оглеждаш като малко бебе в минаващите хора около теб, без да има кой да ти подаде една ръка, за да станеш. Еми какво да ви кажа, най-накрая ставаш от стола сам. Започваш да разчиташ само на себе си. Правиш всичко за себе си. Е, понякога правиш някоя друга отстъпка за някой приятел, но въпреки това не е както преди, не го правиш със същото желание. И изведнъж се оказва, че си егоист...
      Имам чувството, че и аз съм се запътила към този път на поведение, но въпреки това все още усещам, че трудно може да се пречупи характера ми и да се превърне в иазключителната форма, в която е важен само АЗ-ът. Честно казано се надявам да не достигна тази висша форма на себелюбие, плаша се наистина, това е много опасно - оставаш, почти сам. Аз немога така, обичам хората около себе си...Обичам да ги радвам, да ги изненадвам...

     "И сам войнът е войн!"! Нали така?! Е, при това положение не се отчайвам...

Равносметка

     Незнам за вас, но аз лично смятам да си направя равносметка след като вече навлизаме в последният месец на тази година. Една хубава равносметка мисля, че е добра идея!:) Аз лично ще си направя едно листче с нещата, които успях да постигна тази година. Е, ще се опитам и да не пропускам пикантни неща;), но разбира се, че най-важното е какво сме постигнали през последната година и с какво сме били полезни на хората около нас. Е, да не си помислите, че става въпрос за Мотивационно писмо?! Напротив, тук не само ще се хвалим, но и ще се оплюем за разни неща. Все пак трябва да е весело, празници идват! Така, че който иска да се присъедини към мен да се чувства свободен да започне с мисленето, защото поставям като крайна дата 31.12. 2009 г. Дам, точно така Нова година, но не по-късно - все пак трябва да започнем новата година на чисто. И както казват - Нека мисленето да започне СЕГА!

Реално бъдеще

- Хайде, сподели нещо в блога си! За какво си го направила?!

- Не, не мога! Има някои неща, които не могат да стават достояние всекиму. Трябва да имаш своите моменти за самота. Не можеш ей така просто да седнеш и да надраскаш нещо колкото да има нещо написано. Не можеш ей така да седнеш и да хабиш думи, които така или иначе са излишни, защото никой не би те разбрал. Не можеш просто ей така да издаваш своите тайни, за да станеш тема за разговор.

- Е, как така? Тогава махни този блог!

- Няма, не мога! Това е моето лично пространство в Нематериалният свят. Това съм аз там някъде зад всичките нули и единици. Не мога да изтрия моята недосегаема реалност. Не мога да изгубя и малкото контакт, който е останал със заобикалящия свят.

- Права си, излезнеш ли от тук малко е вероятно някой да си спомня за теб в близкото бъдеще. Вече няма приятели, на които можеш да споделяш. Това вече е ретро. Аз лично съм се родил малко след като хората са престанали да бъдат приятели в реалният свят. Поне баба ми така казваше. Тя имаше една приятелка, на която разчиташе за много неща. На мен ми беше малко странно двама души да контактуват по този начин, защото още от училище започнаха да ни обучават виртуално. Всеки си седеше в къщи и дори учителите ни преподаваха online. Не си спомням да съм имал материален на допир с приятел. Баба също казваше, че когато човек е разстроен, няма друго по добро лекарство от приятелската прегръдка и разговор, но аз и до ден днешен не мога да разбера това нещо наречено реален контакт.

- Ето, виждаш ли, как мога да не пиша?! Нали, ако не драсна нещо в следващите 30 дена ще бъда изтрита от системата и никой може би няма да се сети за мен. Всеки човек се сдобива с по 30 нови приятели на месец. Как би могъл някой да си спомня за мен?...

Смърди!

     Вървейки си през центъра ми се наложи да пресека ул. Витоша, на кръстовището с бул. Пенчо Славейков - на пъпа на София!!! Реших този път да постъпя като нормален човек и да мина през подлеза, а не като веселия самоубиец - през самия булевард, на който няма светофар за пешеходци. Изведнъж, още по време на слизане по стълбите ме удри, ама направо ме зашлеви една невероятна не миризма, а смрад. Олюлявайки се, успях да слезна до долу, но видиш ли ти "благоуханието" се носеше из целия въздух на подлеза, а хората, с които се разминавах или се носеха със същата опиянена стъпка като мен, с физиономия "Ей, сега ще повърна" или просто ходеха забързани със запушени носове.

     Няколко дни преди това минавах през подлеза на Орлов мoст, който вече е един от входовете за новата спирка на Метрото при Софийският университет (Алелуя!). Та, там сякаш с вълшебна пръчица бяха успели дори и не с цялостен ремонт, да отстранят смрадта, подобна на тази при бул. Витоша.

     До тук ще спра с разказването и искам само да питам няколко неща - Кога, по дяволите, ще минава Метро през бул. Витоша, за да знам кога мога да започна отново да минавам през споменатия подлез без да усещам, че ми се обръщат червата?! И дали е необходимо да минава Метро през някой подлез, за да бъде последния ремонтиран?! И защо винаги е необходимо да се действа когато ножът опре до кокала?!

     Наистина, странно ми е да задавам тези въпроси и се чувствам като лумпена, че искам да не ми смърди в подлеза на фекалии, но вие как смятате дали това е нормално?

Let me sign

Oohh

Oohh

Standing there by the broken tree,

Her hands were all twisted, she was pointing at me.

I was damned by the light coming out of her eyes.

She spoke with a voice that disrupted the sky.

She said 'Walk on over yeah to the bit of shade,

I will wrap you in my arms and you'll know you've been saved'

Let me sign, let me sign, can't fight the devil so just let me sign...

P.S.: Ако някой е достатъчно луд като мен да хареса тази песен и успее да я намери в пълен вариант, моля да сподели това с мен, защото аз отчаяно го търся, но не го намирам...

Когато застудее.

   Някои обичат есента и зимата, други не. Аз съм от тези, които се любуват на всеки сезон, тъй като всеки по себе си е специален и свързан с определени емоции. Така, че щом настъпи студена есен и времето започне да бърза към Коледа и Нова година аз винаги обичам да си слушкам все Evergreen от 50, 60, 70-те години - Ретро с две думи. Ама не онова, което пускат по клубовете, а онова, което те кара да се сгушиш на топло прегърнал чаша топъл чай, или в по-добрия случай ти да си прегърнат от някой. Та тези усещания в уютния и топъл дом обикновено ме карат да подканя Франк Синатра или Диън Мартин да запеят отново своите приятни и релаксиращи песни (Диън Мартин повече ми върви по Коледа;). Та ето една приятна песничка за всеки сгушен в нещо или някой.

 P.S.: И не забравяйте да се усмихвате, за да предадете щастието и на някой друг:)

Сняг вали и играе...

 ...и се сипе леко и плвно. Всяка снежинка игае своя танц, летейки надолу и вливайки се в общата симфония на заснеженият хоризонт. Коли бързат наляво, надясно. Хора с чадъри, шалове и ръкавици бягат като малки черни точици напред, назад, потрепвайки от всеки допир с всяка една от тях...Студено е. Силен е и вятъра, който сякаш брули костите ти. Потрепваш и ти, вече заснежен. Бягаш, гледаш къде да се скриеш на топло, на спокойно...Мечтата за една топла напитка те кара мислено да се усмихнеш и да засилиш още повече крачка в своето отчаяно търсене на подслона. А, там някъде в парка някой се радва, не се крие. Подскача и се радва на първите си снежинки, опитвайки да хапне всяка една от тях. Това е то малкото пале, което още не е усетило вкоченяващият студ! То се радва толкова невинно и така игриво, че чак ти става жал като си го представиш зимата треперещо от студ и молещо с очи да го приютиш...

Там е и тя, майка му, наблюдаваща го с радостен плач в очите...

Voilà!

     И такам...след леко съгласуване с Google открих един блог, от който използвах много лесна рецепта за карамелен кекс, която направо я копирам от там: 

За карамелената смес: половин чаена чаша захар се карамелизира до златисто, след което се добавя 100 мл прясно мляко. Бърка се хубаво докато карамелът се разтвори напълно. След като поизстине се добавят 2 яйца + една чаша брашно в която е разбъркано половин пакетче бакпулвер.

За ваниловата смес: Разбиват се 2 яйца с половин чаша захар, добавя се 100 мл прясно мляко + 1 чаша брашно с другата половина бакпулвер и ванилия.

В намаслена и набрашнена форма за кекс се изсипват първо карамелената смес, след това ванилената. Пече се до зачервяване. Проверя се с клечка дали е готов. След като изстине се залива с глазура от 1/3 чаша захар която се карамелизира и се добавя 100 мл прясно мляко с размито брашно (1 с.л.) вътре. Бърка се докато стане гладка смес и се изсипва върху кекса

     Тъй като имах под ръка формички за мъфини си казах "Защо пък да не са малки кексчета?" и без това не бях се пробвала с тези формички, та се захванах... Измайсторих всико, но единственото нещо, което ми се опъна наистина беше течният карамел, който винаги е бил голяма мистика за мен. Въпреки това след вторият път стана:D. Напълних (но не до горе) аз формичките и ги сложих да се пекат във фурната.  Но, извенъж, те започнаха да бухват...

...и да бухват

 ...докато в един момент започнаха и да преливат. Е, по едно време спряха де:D, ама все пак си беше частична загуба на материал! Затова, ако не сте пекли в такива формички - не ги пълнете повече от половината, ако сте сложили цяло пакетче бахпулвер!!!;).

Дам, тука вече се бяха кротнали и почти изпекли.

      В крайна сметка резултата беше добър, но карамелената поливка на кексчетата така и не стана такава каквато е в рецептата, по простата причина, че ми писна да се боря с карамела - да го правя течен. Затова, реших да бъдат единствено с малка глазура от твърд карамел. Voilà!

Но все пак да не се заблудите от снимката бяха 11 мъфини, но докато изстинат вече бяха останали само токова;)...

Непоносима неустоимост!

   Не мога така! Не се издържа! Влизаш в блогпространството и повечето блогове само снимки на вкуснотийки - повечето сладки, ама много вкусноизглеждащи сладки или торти.  А, аз като себеуважаваща се сладкоунищожителка само седя и точа лиги, вместо да се пробвам ...Захващам се и аз с надеждата да сътворя нещо сладко вкусно, което, надявам се, няма да има дълъг живот...;) 

Отвъд

...нямам вдъхновение, нямам думи, нямам мисли...Не ми се пише, не ми се мисли, искам да се потопя във вечния кръг на магията, на нереалното, на неразбираемото. Искам друг свят! Аз съм прашинка, аз съм мечтател, аз съм дух, жив дух. Аз съм вечен свят на мечти на желания, различни от обикновените. Аз съм импулс, аз съм вибрация на това чувство, което всеки прикрива и мисли за различно-глупаво. Аз не съм стая с четири стени, моят свят излиза от 360-те градуса  ... Аз не съм мечта, аз съм илюзия, която не съществува.

     Ти си свят, ти си различен, ти не си като него. Ти си различен в сърцето, в мислите, в действията. Ти си смисъл. Ти си песен в нощта, подканваща към танци, към желания, към тръпка. Ти не си един поглед, ти си искрата в него. 

     Ние сме всичко. Ние сме разликата в пъзела, ние сме гласът в тъмното и необятното, ние сме хлипа в сънения плач. Ние сме тайна, покрита от сивите облаци и скрита дълбото в нечии мисли. Ние сме от другата страна на луната, неосветени от слънцето... Ние сме заглавие на книга, а съдържанието са нашите преживявания, неразбрани от много, а съзирани и усещани от малко.

    Ние сме силата, която те прави човек. Ние сме това, което не си пред света, ние сме твоето съзнание, въображение, вдъхновение...

Ухххх, май ще вали!

Бързо да си вземете чадъри!

Рилският манастир през друго око

     Последната хубава събота (според синоптиците), трябваше да се направи нещо извънредно! И се реши - ще бъде разходка до Рилския манастир! О, да - свещи, снимки, природа и естествено МЕКИЦИ! Беше наистина великолепно време, което естествено позволи и на мен да направя великолепни снимки, но не тези, които виждате всеки ден, а тези, които аз видях...

На път за манастира...

А, това са Стобските пирамиди, при които ще стигнем на края на пътешествието, точно за залеза...

 

 И вече сме на паркинга на Рилския манастир...

 

 

 ...и влизаме вътре...

 

 

 

 

Май, нистина не сме на толкова високо...

 

 

 

Гледката от Хрельовата кула не беше толкова добра, колкото очаквах. НЕ даваха да се качиш отгоре на бойниците, а само до помещението под тях и можеше да се гледа единствено през прозорците...

 

Компанията реши ненадейно друго...

 

   ...да поемем пеша към...

 

За щастие поне табелите и маркировката през целия път бяха добре поддържани...Око да види...

 Хмм, едва ли се учиудвате на тази гледка. Дам, така е на повечето места където е по-цивилизовано. Абе, хора толкова ли е трудно да уцелите празната кофа!

 

 Препятствия по пътя колкото щеш! Сигурна съм, че отзад "...един мармот завива шоколада в целофан...":D

 

 

При гроба на св. Иван Рилски имаше едно пале, което само чакаше да дойде някой с мекици от манастира...Оооо, дам много му се услаждаха! А, как мяташе бълхи насам, натам!

Гробът отвътре...

Ако знаете колко му беше трудно на този двуметров човек да излезне от Провиралката на гроба, докато краката му бяха на стълбата долу, той се мъчеше вече да излиза...Дали заради ръста, дали заради грехове? Никой не знае...

Това за мен бе молитвената скала или поне това, което беше над нея...

 

А, ето пак! Незнам, наистина ли има толкова малоумни или просто никой не чисти?! Хора, абе вземете си боклуците с вас, така се прави на планина! 

Разновидности на гъбки...НЕ ГИ ЯЖТЕ!

 Вече на пък към манастира обратно видяхме, че се задават облачета, дъждовни облачета.

 

Забързани потеглихме към Стобските пирамиди.

Следва продължение...

P.S.: Тук ще намерите малко по-провокиращи иронично снимки на Рилския манастир:).