Обкръжена от много приятели и познати...и какво от това, много пъти започва да се случва, че когато имам нужда от тях всеки е зает с нещо. Не искам никой с нищо да обидя, но явно така се получава в живота, всеки върви по своя път...и това е нещо съвсем нормално. Та, тези неща ме карат все повече да се замисля над приказката, че човек се ражда и умира сам! Наистина, вече започвам да вярвам в това! Опитвам се да се окуража, че не е толкова лошо да си сам, но като човек, който винаги се е опитвал да бъде навсякъде и с всички, изведнъж...Няма никой. Ужасно е да си толкова социален ТИП, общувайки с всички и опитвайки се да бъдеш добър с всички, независимо от обстоятелствата, в един момент се оказва, че наистина сядаш на земята между двата стола и седиш и се оглеждаш като малко бебе в минаващите хора около теб, без да има кой да ти подаде една ръка, за да станеш. Еми какво да ви кажа, най-накрая ставаш от стола сам. Започваш да разчиташ само на себе си. Правиш всичко за себе си. Е, понякога правиш някоя друга отстъпка за някой приятел, но въпреки това не е както преди, не го правиш със същото желание. И изведнъж се оказва, че си егоист...
Имам чувството, че и аз съм се запътила към този път на поведение, но въпреки това все още усещам, че трудно може да се пречупи характера ми и да се превърне в иазключителната форма, в която е важен само АЗ-ът. Честно казано се надявам да не достигна тази висша форма на себелюбие, плаша се наистина, това е много опасно - оставаш, почти сам. Аз немога така, обичам хората около себе си...Обичам да ги радвам, да ги изненадвам...
"И сам войнът е войн!"! Нали така?! Е, при това положение не се отчайвам...
7 коментара:
"Обичам да ги радвам, да ги изненадвам..."
това не се вписва много в нашето време, затова можеш да бъдеш сигурна, че ако се придържаш към по-горе казаното, никога няма да останеш сама, може би на моменти да, но като цяло винаги ще се намерят хора, които да искат да бъдат радвани и изненадвани. Успех и поздрави
Все едно си описала моето настроение... Тъжно е, а не трябва така... И аз опитвайки се да съм добра с всички, останавам сама понякога... А хората, които преди това си се опитал да зарадваш с нещо, се сещат за теб само когато ти им трябваш... Когато те ти трябват, ги няма...
Миналата година подарих на почти цялата ми група в университета по една малка коледна картичка, на всяка с различно пожелание... Не че съм очаквала нещо в замяна освен усмивките им, страшно много се зарадвах, че им повдигнах настроението и ги усмихнах преди празника... И след това по време на сесия всеки ти звъни с въпроса "Какво да уча?", а не "Как си?". И от тоя факт боли... За тази година други изненади бях измислила, но май няма да се осъществят, тъй като аз самата не усещам вече онова желание и потребност да ги зарадвам... И това ме плаши, защото не съм такава, а тези неща ме превръщат...
Но не мога и да се оплача, защото знам, че има винаги 3-4 човека, на които абсолютно мога да разчитам. И спадовете в настроението, което напоследък е доста лирично, все пак има кой да ги излекува... Чак се чудя приятеля ми как ме търпи понякога да му звъня в 4 сутринта само защото съм сънувала кошмар примерно... И вместо реакцията "Знаеш ли колко е часа?!", получавам разбиране...
Така че горе главата, открий тези няколко човека, които да са до теб безусловно и ще видиш че няма да падаш от стола... :) Усмихни се и you'll never walk alone... :)
@ Валентине, аз не се отказвам от това да ги радвам и съм сигурна, че те го знаят, защото винаги успяват да ме изненадат и мен;) Така че се придържам към това, което до този момент съм правила и се надявам занапред да е така:). Поздрави
@ Кате, аз ги имам тези хора и даже доказателството е, че след като написах този пост въпреки ангажираността на всеки, телефона ми позвъня и получих един обичлив sms => и не ме оставиха сама. Може би тук исках повече да наблегна на момента когато човек ненадейно остава сам. Не по нечия вина, ами просто, защото понякога така се случва в живота и някакси не можеш да виниш хората за това, че са мислели в даден момент за себе си и за своите отговорности. Но пък неприятното от тези случки е, че понякога можеш да си направиш грешни заключения, точно за хората, които не трябва...
А, това групово раздаване, не се обиждай, ама не ме радва, не защото е лошо, а просто защото знам, че има хора, които не го заслужават и няма смисъл да се доказваш пред тях. Повярвай ми, много съм патила от такива същества, на които съм се раздавала и просто затова смятам, че наистина са малко тези, които заслужават по-специално внимание (от това, което изисква протокола) от моя страна. Така че наистина човек трябва да си има един определен кръг от приятели ("Кръг на доверието" хехехех), на които може да разчита и е сигурен в тях, а на останалите - Кой колкото е заслужил;).
Мила, трябва си оправиш блога, клиповете застъпват текста. За информация - виждам го така с Мозила.
Хммм, много странно. Моята Мозила и Операта не правят така - клиповете не застъпват нищо. Незнам защо се получава така при теб. Ок, ще погледна на PC-то на Мъжа и ако и там е така ще ги намаля. Благодаря за инфото Алиса:))).
Ох, така се вижда на лаптопа. Ще погледна на настолната машина веднага, щом успея да се вредя... Вероятно проблема е в различната резолюция на екрана. Надявам се утре да видя, ще пиша веднага дали и там е така.
Алиса, проблема е именно в размера:DDDD...на монитора де;) Защото моя е 19 инча и се вижда ОК, но на 15 мисля, че почва да сплесква страницата и за това така излизат клиповете;) Благодаря все пак, че спомена, защото изобщо не съм обръщала внимание на това:)
Поздрави
Публикуване на коментар