- Хайде, сподели нещо в блога си! За какво си го направила?!
- Не, не мога! Има някои неща, които не могат да стават достояние всекиму. Трябва да имаш своите моменти за самота. Не можеш ей така просто да седнеш и да надраскаш нещо колкото да има нещо написано. Не можеш ей така да седнеш и да хабиш думи, които така или иначе са излишни, защото никой не би те разбрал. Не можеш просто ей така да издаваш своите тайни, за да станеш тема за разговор.
- Е, как така? Тогава махни този блог!
- Няма, не мога! Това е моето лично пространство в Нематериалният свят. Това съм аз там някъде зад всичките нули и единици. Не мога да изтрия моята недосегаема реалност. Не мога да изгубя и малкото контакт, който е останал със заобикалящия свят.
- Права си, излезнеш ли от тук малко е вероятно някой да си спомня за теб в близкото бъдеще. Вече няма приятели, на които можеш да споделяш. Това вече е ретро. Аз лично съм се родил малко след като хората са престанали да бъдат приятели в реалният свят. Поне баба ми така казваше. Тя имаше една приятелка, на която разчиташе за много неща. На мен ми беше малко странно двама души да контактуват по този начин, защото още от училище започнаха да ни обучават виртуално. Всеки си седеше в къщи и дори учителите ни преподаваха online. Не си спомням да съм имал материален на допир с приятел. Баба също казваше, че когато човек е разстроен, няма друго по добро лекарство от приятелската прегръдка и разговор, но аз и до ден днешен не мога да разбера това нещо наречено реален контакт.
- Ето, виждаш ли, как мога да не пиша?! Нали, ако не драсна нещо в следващите 30 дена ще бъда изтрита от системата и никой може би няма да се сети за мен. Всеки човек се сдобива с по 30 нови приятели на месец. Как би могъл някой да си спомня за мен?...
11 коментара:
Тъжно...
Прегръдка от мен, нищо, че е само виртуална! :)
Благодаря, изпращам ти една и на теб:) Виртуална или реална, прегръдката си е прегръдка, поне все още:)))
Продължавай да споделяш, нищо, че е само виртуално.. И аз открих този начин за ратуха преди две години и за миг не съм съжалила.
И нищо, че прегръдките са само виртуални...понякога са по-истински от реалните ;)
Прегръдка и от мен, виртуална, но топла и от сърце :)
разтуха* исках да напиша :))
И аз понякога си мисля - на теория имам n-брой последователи в блога и "приятели" във фейсбук, а на практика понякога няма с кой да изляза за една съвсем обикновена, импровизирана вечерна разходка... Малко по малко започвам да се изморявам от тази реалност, но няма да си го изкарваме на блоговете, нали ;) Прегръдка и от мен :)
Благодаря ви много момичета. Една голяма прегръдка от мен за вас:)))
@Aquawoman обещавам да продължавам, като съм го започнала няма да се отказвам я!;)
@ Plamena подкрепям мнението ти. Понякога се осъзнаваш в свят пълен с виртуални приятели, а същевременно си напълно сама. Дори не мога да разбера това състезание за трупане на приятели/последователи, къде ли не в Net-а;)
Е, така или иначе, това, което си написала, е въпрос на време, неизбежно е според мен. Щом си пращаме виртуални прегръдки, май дори вече времето е дошло. Остава ли ни всъщност друго, освен да дъвчем кроасан пред компа и да пълним с трохи клавиатурата? Не ме слушай. Въпросът, който искам наистина да задам е - ако можехме да се срещнем с хората, с които общуваме в мрежата, щяхме ли? Или щеше да ни е страх?
Аз мисля, че идеята за среща е добра. Или защо не?! Нали все пак става приказка между нас нищо, че е виртуална;).
Тъкмо това казвам. Приказка става, но в много случаи причината е неизбежната анонимност, на която се радваме в мрежата. Колкото и да знаем един за друг, винаги е друго, когато нещата се казват очи в очи.Затова често пъти лични срещи между интернет-приятели се оказват разочароващи. Впрочем аз нямам опит в това отношение, изхождам от гледната точка на хора, които са го преживяли.
Срещала съм се с "моите дебеланки" от форума на bg-mama! Не беше никак зле, въпреки че се познавахме само виртуално! :)
То и аз нямам много опит в тази сфера, тъй като и до този момент не съм се срещала с никой на живо и поради тази причина не мога да дам едно реалистично мнение:))). Въпреки това, с риск да прозвуча наивно, обикновено подхождам позитивно към такива неща и все се надявам, че едни такива серщи може да бъдат само позитивни, ако естествено човека или хората, с които се срещам не се окажат някакви хаховци (в истинския смисъл);).
Публикуване на коментар