...и се сипе леко и плвно. Всяка снежинка игае своя танц, летейки надолу и вливайки се в общата симфония на заснеженият хоризонт. Коли бързат наляво, надясно. Хора с чадъри, шалове и ръкавици бягат като малки черни точици напред, назад, потрепвайки от всеки допир с всяка една от тях...Студено е. Силен е и вятъра, който сякаш брули костите ти. Потрепваш и ти, вече заснежен. Бягаш, гледаш къде да се скриеш на топло, на спокойно...Мечтата за една топла напитка те кара мислено да се усмихнеш и да засилиш още повече крачка в своето отчаяно търсене на подслона. А, там някъде в парка някой се радва, не се крие. Подскача и се радва на първите си снежинки, опитвайки да хапне всяка една от тях. Това е то малкото пале, което още не е усетило вкоченяващият студ! То се радва толкова невинно и така игриво, че чак ти става жал като си го представиш зимата треперещо от студ и молещо с очи да го приютиш...
Там е и тя, майка му, наблюдаваща го с радостен плач в очите...
5 коментара:
Хубава зимна приказка!
И тъжничка. Благодаря:)
Мамина душица ...така ми се иска да го гушна!
Милото! И мойта зима започна тъжно. Горките кучета, зимата е най-кофти за тях!
@ Neizi и на мен ми се къса сърчицето за горките животинки...
@ Petru4ia виждала съм, че някои хора са построили около блоковете си колибки на бездомните кучета за през зимата, но това е рядко срещано:(((
Публикуване на коментар