Далече, далече...

    Минаха цели два месеца, откакто не съм писала тук...Дам, когато настъпят определни промени в живота, някакси не ти остава мнго време да обърнеш внимание н всичко и всички:) Но, най-на края ето ме тук. Силно казано тук на хиляди километри от България, но пак, пишейки в блога. Тъй като в следващите няколко месеца ще отсъствам от нашата мила страна, няма да имам и много възможност да пиша в блога, ако ли не изобщо даже:( Хубавото е, че съм на място мнго по-ралично от Европа, тук всички си имат коли, не ходят пеша, а следователно и почти нямат тротоари:D, имат огромни магазини, а телешкото, пилекото и царевицата са в почти всчко ядене. Хех, дам, става въпрос за САЩ. Тук хората са много възпитани и учтиви, но същевремено и затворени в своите коли и начин на живот. всеки непознат те поздравява с усмивка, малко са тези, които ще те изгледат лошо или няма да те питат как си днес (имам чуството, че им е като паразитен въпрос;). Но, въпреки това приспособяването към този начин на живот е труден. Възпрепятствана от липсата на кола, аз се чуствам затворена там, където живея, тъй като въпреки близките един два магазина, наоколо, липсва близоста на малкия град, или по-точно сгъстеността на европейския град. Наистина красиво е, нямам си на идея колко време ще ми трябва да свикна с този начин на живот, но наистина е като в американски филм. Наистина! Всички къщички са подредени, навсякъде е чисто - идилия:) и въпреки това в първите седмици, близките и дома ти липсват страшно много...God bless, Skype:D

    Та, това е засега от далчена Америка, а и много океански целувки от много влажен Уилмингтън и Каролина бийч:)

P.S.: Грешки съм сигурна, че много ще си открия в този текст, но времето притиска желанияето ми за редактиране, така че, моля да ме извините:)

Хайде на път

     Дам, времето си тече. Нито пита, нито се съобразява. Така си мина и времето от началото на годината, а докато се обърнеми, хоп, вече е Великден. Настана час отново за почивка. Е, не кой знае колко голяма, но нали вече си имаме и extrа почивен ден - Разпети петък - Алелуя!:) Така, че и аз като едно видно софиянче си хващам багажа утре и дим да ме няма от прашната столица. Направо ще летя с изплезен език през прозореца на колата и с радост ще посрещам всяка мушичка, която ще катастрофира в лицето ми;). Изчезвам от тази лудница, защото вече нямам нерви да слушам трамвая как се таралянка по Графа, да слушам поредната линейка, която решава да мине през най-голямото задръстване на Канала и т.н. Писна ми! Ама не толкова, че да не се върна в София, ами колкото да забравя за няколко дни всичките грижи, тревоги и шумотевица. Така де, все пак не съм напускала града от края на миналата година и ми се иска да си припомня, че съществува друг свят освен софийския;). Така, че казвам "Браво!" на всеки, който ще поема на път в идните дни за празниците и му пожелвам да е зареди с голямо търпение в задръстванията. Е, да не забравя - Карайте внимателно и весели празници на всички:).

P.S.: А, ако някой реши да прекара Великден тук  ==>>
да знаете, че може и да се сблъскаме някъде по спокойните улички на това райско кътче:).

Часът на Земята 2010 - да не забравите:)

     Тази вечер в 20,30 ч. милиони хора в 125 държави и поне 42 български града ще изключат осветлението за един час и ще се включат в "Часът на Земята". Идеята не е да се пести ток, а символично да се покаже, че е време за сериозни действия срещу промените в климата. Всеки от нас ще има един час за размисъл, за разпален разговор с приятели, за романтична вечеря с близки хора.Заповядайте довечера на светлинно шествие от НДК в 19 ч. и на концерт на пл. "Батенберг" от 20,30 ч.

Ти си на ход!

     Сагата продължава! След изненадващите промени в живота и след тяхното осъзнаване и анализиране, и анализиране, и анализиране...в един момент човек започва да се освестява. Целта на цялото пътешествие, което в случая трябва да е живота по думите на Плами, е да се усети, да се вникне в него и да се изживее и поглъща с пълни шепи.

     Е, всичките тези размисли ме доведоха до една истина, която бях забравила до скоро, а именно, че всеки си изгражда това свое пътешествие. Всеки си избира пътя, по който да върви, а също така и начина, по който да го върви - подсвирвайки си, подскачайки, бавно и замислено, положително или подозрително...Това е и самия замисъл, нали?! Всеки трябва да се учи от грешките си и да се опита да ги поправи, ако прецени, че са наистина недопустими за самия него. Нали в това е смисъла - да осмислиш себе си и да разбереш какво искаш или не, да знаеш как да постигнеш нещо, борейки се с цената на всичко за него. Е, понякога може да се намесят външни фактори, които да бъдат определящи, но въпреки това, трябва да знаеш какво искаш и да се стремиш към него. Аз съм сигурна, че няма човек, който да иска нещо с цялата си душа и да не може да го постигне. Дори и да се лута в пътя към него, винаги има някаква сила (колкото и за луда да ме сметнете), която успява да подаде едно рамо. Повярвайте ми, сама съм се убедила в това;)

     В този ред на мисли, идеята ми е, че всеки трябва да дърпа конците на живота си, всеки трябва сам да избира как да живее (е, разбира се, ако това не вреди сериозно на околните хора, което вече води към идеята за егоизма и т.н.), да се радва или да плаче. Никой няма право да отнема щастието или възможността за щастие на околните, или обратното. Така че, ако ти се съмняваш в истиността на идеята за мечтите, недей! Те наистина се сбъдват, стига да си готов да се бориш за тях!

Ти си на ход!

P.S: На всеки се случва да изпадне в клиширани размисли...

Какво правим?

Как така когато си мислиш, че си щастлив, живота "Пляс" един шамар и те кара да се върнеш отново към лутане и хиляди размисли. Защо когато четеш книги и гледаш филми, които ти доказват, че нещата някак си се подреждат, започваш да вярваш в това и "Хоп", спъваш се и падаш? Тогава всичко се преобръща и всеки ти казва "Ти да не си луд?! Само да вярваш на книгите и филмите! Това не е истинската реалност!".
Така изведнъж започваш да се чувстваш като в лудница! Всеки ти говори какво ли не. Опитваш се да разбереш приказките и съветите на всички, а същевременно не ти се вярва как те е изиграла съдбата. После започваш да се чудиш и маеш, да вярваш в глупости, да търсиш някаква упора. Но единствената такава се оказва мисълта ти за доскорошното щастие...
Въпреки това осъзнаваш, че това е безсмислено. Миналото няма как да се върне... Няма как да си отново такъв, какъвто си бил преди, вече ще гледаш подозрително на всичко и всеки. Очите и мислите ти ще търсят само "съмнението", което си пренебрегнал преди.
И какъв е изводът от цялата работа? Че може би вече няма да посрещаш знаците на съдбата, както преди, с розовите очила? Вече ще си само един ослушващ се индивид, без грам способности да живееш истински?
Само времето може да покаже какво ще ти предложи живота, но проблема е, че ти може би вече няма да имаш предишните сили и вяра да му се отдадеш истински...