Как така когато си мислиш, че си щастлив, живота "Пляс" един шамар и те кара да се върнеш отново към лутане и хиляди размисли. Защо когато четеш книги и гледаш филми, които ти доказват, че нещата някак си се подреждат, започваш да вярваш в това и "Хоп", спъваш се и падаш? Тогава всичко се преобръща и всеки ти казва "Ти да не си луд?! Само да вярваш на книгите и филмите! Това не е истинската реалност!".
Така изведнъж започваш да се чувстваш като в лудница! Всеки ти говори какво ли не. Опитваш се да разбереш приказките и съветите на всички, а същевременно не ти се вярва как те е изиграла съдбата. После започваш да се чудиш и маеш, да вярваш в глупости, да търсиш някаква упора. Но единствената такава се оказва мисълта ти за доскорошното щастие...
Въпреки това осъзнаваш, че това е безсмислено. Миналото няма как да се върне... Няма как да си отново такъв, какъвто си бил преди, вече ще гледаш подозрително на всичко и всеки. Очите и мислите ти ще търсят само "съмнението", което си пренебрегнал преди.
И какъв е изводът от цялата работа? Че може би вече няма да посрещаш знаците на съдбата, както преди, с розовите очила? Вече ще си само един ослушващ се индивид, без грам способности да живееш истински?
Само времето може да покаже какво ще ти предложи живота, но проблема е, че ти може би вече няма да имаш предишните сили и вяра да му се отдадеш истински...
4 коментара:
Какво правим? Хм, ами... като за начало, добре ще е да се освободи човек от излишния баласт - нечии мнения и заблудите, че видиш ли, съдбата била такава и знаците й били еди какви си. Няма такъв филм. Вкарваме се в най-големите си филми сами, а после търсим оправдания за грешките в съдбата, живота, другите. Малко е... чалгарско :))
Плановете на живота за теб може и да не съвпадат с твоите, но имаш два шанса - да се депресираш от това, или да полюбопитстваш какви са. Аз съм за второто, първото е твърде болезнено... и твърде излишно... според челния ми опит. ;)))
Депресията е жестоко яка и ми дава път и поводи за суицидни размисли; обичам я, както обичам Господ - моят Бог, и Покровител, и Вечна Светлина в Безкрайния Мрак. Амин.
Най-много в такива моменти са ми помогнали близките. Дори без да направят нещо конкретно, просто присъствието им ми е дало сила да продължа напред.
Странно, но винаги определението депресия ми е звучало твърде клинично. Да, живота предоставя различни възможности и има планове, но по някой път има и доста трудни моменти, които не могат да се преодолеят с лека ръка. Наистина най-добрия лек за такива ситуации са близките хора, които са до теб и не биха те наранили, а ще те успокоят и подкрепят.
Решението е, да можеш да превърнеш проблема в предизвикателство, а не в трагедия. Разбира се, ако си струва. Ако ли не - започваш следващата глава от живота си.
Но въпросът ми беше дали ще си същия човек или ще станеш прекалено мнителен (в лошия смисъл)?
Публикуване на коментар