Реално бъдеще

- Хайде, сподели нещо в блога си! За какво си го направила?!

- Не, не мога! Има някои неща, които не могат да стават достояние всекиму. Трябва да имаш своите моменти за самота. Не можеш ей така просто да седнеш и да надраскаш нещо колкото да има нещо написано. Не можеш ей така да седнеш и да хабиш думи, които така или иначе са излишни, защото никой не би те разбрал. Не можеш просто ей така да издаваш своите тайни, за да станеш тема за разговор.

- Е, как така? Тогава махни този блог!

- Няма, не мога! Това е моето лично пространство в Нематериалният свят. Това съм аз там някъде зад всичките нули и единици. Не мога да изтрия моята недосегаема реалност. Не мога да изгубя и малкото контакт, който е останал със заобикалящия свят.

- Права си, излезнеш ли от тук малко е вероятно някой да си спомня за теб в близкото бъдеще. Вече няма приятели, на които можеш да споделяш. Това вече е ретро. Аз лично съм се родил малко след като хората са престанали да бъдат приятели в реалният свят. Поне баба ми така казваше. Тя имаше една приятелка, на която разчиташе за много неща. На мен ми беше малко странно двама души да контактуват по този начин, защото още от училище започнаха да ни обучават виртуално. Всеки си седеше в къщи и дори учителите ни преподаваха online. Не си спомням да съм имал материален на допир с приятел. Баба също казваше, че когато човек е разстроен, няма друго по добро лекарство от приятелската прегръдка и разговор, но аз и до ден днешен не мога да разбера това нещо наречено реален контакт.

- Ето, виждаш ли, как мога да не пиша?! Нали, ако не драсна нещо в следващите 30 дена ще бъда изтрита от системата и никой може би няма да се сети за мен. Всеки човек се сдобива с по 30 нови приятели на месец. Как би могъл някой да си спомня за мен?...

Смърди!

     Вървейки си през центъра ми се наложи да пресека ул. Витоша, на кръстовището с бул. Пенчо Славейков - на пъпа на София!!! Реших този път да постъпя като нормален човек и да мина през подлеза, а не като веселия самоубиец - през самия булевард, на който няма светофар за пешеходци. Изведнъж, още по време на слизане по стълбите ме удри, ама направо ме зашлеви една невероятна не миризма, а смрад. Олюлявайки се, успях да слезна до долу, но видиш ли ти "благоуханието" се носеше из целия въздух на подлеза, а хората, с които се разминавах или се носеха със същата опиянена стъпка като мен, с физиономия "Ей, сега ще повърна" или просто ходеха забързани със запушени носове.

     Няколко дни преди това минавах през подлеза на Орлов мoст, който вече е един от входовете за новата спирка на Метрото при Софийският университет (Алелуя!). Та, там сякаш с вълшебна пръчица бяха успели дори и не с цялостен ремонт, да отстранят смрадта, подобна на тази при бул. Витоша.

     До тук ще спра с разказването и искам само да питам няколко неща - Кога, по дяволите, ще минава Метро през бул. Витоша, за да знам кога мога да започна отново да минавам през споменатия подлез без да усещам, че ми се обръщат червата?! И дали е необходимо да минава Метро през някой подлез, за да бъде последния ремонтиран?! И защо винаги е необходимо да се действа когато ножът опре до кокала?!

     Наистина, странно ми е да задавам тези въпроси и се чувствам като лумпена, че искам да не ми смърди в подлеза на фекалии, но вие как смятате дали това е нормално?

Let me sign

Oohh

Oohh

Standing there by the broken tree,

Her hands were all twisted, she was pointing at me.

I was damned by the light coming out of her eyes.

She spoke with a voice that disrupted the sky.

She said 'Walk on over yeah to the bit of shade,

I will wrap you in my arms and you'll know you've been saved'

Let me sign, let me sign, can't fight the devil so just let me sign...

P.S.: Ако някой е достатъчно луд като мен да хареса тази песен и успее да я намери в пълен вариант, моля да сподели това с мен, защото аз отчаяно го търся, но не го намирам...

Когато застудее.

   Някои обичат есента и зимата, други не. Аз съм от тези, които се любуват на всеки сезон, тъй като всеки по себе си е специален и свързан с определени емоции. Така, че щом настъпи студена есен и времето започне да бърза към Коледа и Нова година аз винаги обичам да си слушкам все Evergreen от 50, 60, 70-те години - Ретро с две думи. Ама не онова, което пускат по клубовете, а онова, което те кара да се сгушиш на топло прегърнал чаша топъл чай, или в по-добрия случай ти да си прегърнат от някой. Та тези усещания в уютния и топъл дом обикновено ме карат да подканя Франк Синатра или Диън Мартин да запеят отново своите приятни и релаксиращи песни (Диън Мартин повече ми върви по Коледа;). Та ето една приятна песничка за всеки сгушен в нещо или някой.

 P.S.: И не забравяйте да се усмихвате, за да предадете щастието и на някой друг:)

Сняг вали и играе...

 ...и се сипе леко и плвно. Всяка снежинка игае своя танц, летейки надолу и вливайки се в общата симфония на заснеженият хоризонт. Коли бързат наляво, надясно. Хора с чадъри, шалове и ръкавици бягат като малки черни точици напред, назад, потрепвайки от всеки допир с всяка една от тях...Студено е. Силен е и вятъра, който сякаш брули костите ти. Потрепваш и ти, вече заснежен. Бягаш, гледаш къде да се скриеш на топло, на спокойно...Мечтата за една топла напитка те кара мислено да се усмихнеш и да засилиш още повече крачка в своето отчаяно търсене на подслона. А, там някъде в парка някой се радва, не се крие. Подскача и се радва на първите си снежинки, опитвайки да хапне всяка една от тях. Това е то малкото пале, което още не е усетило вкоченяващият студ! То се радва толкова невинно и така игриво, че чак ти става жал като си го представиш зимата треперещо от студ и молещо с очи да го приютиш...

Там е и тя, майка му, наблюдаваща го с радостен плач в очите...