Луната през моите очички!

...

  

...

...

...

...

...

...

ПРОЕКТ - От нищо нещо! Или хаотични откровения от другата страна на Океана!

I. Идея: Чудя се какво да измисля, че ми трябва от някъде да започна???

- ОПА! Изникна нещо! Кетеринг или продажба в интернет – ама тук дават много пари за храна по заведения, така че трябва да е нещо за храна...Хич не обичат да готвят, начи...Ама то и с тези разстояния кога да ти остава време, ама и това не е оправдание...Като че ли в София не са ти били нужни около 40 минути, да се прибереш от работа – пешком...Леле, колко ми липсва ходенето! Направо ме убиват тея коли! Ама мъжът ми само като види някое момиче да ходи по улицата вика „А! К****!” (Магистрална принцеска). Американци. Какво да ги правиш?! Толкова ралично живеят. Много ги обичам, ама как може да ги мързи да ходят от единия паркинг до следващия такъв (който всъшност е съединен с предишният) т.е. – няма и 100 метра...Направо не го разбирам този залежал живот...То си е изморително и да караш...ама ходенето...оххх, как ми липсва ходенето по софийските улици. Да си пия кафенцето на някоя пейка в центъра на Витошка например...или пък в парка (няма значение кой)...Еххх, мечти...кога ли съм смятала, че толкова ще ми пролипсва този живот, от който се оплаквах преди...А, малките кафенца за по час с приятели в бившето Болеро (Гери, това важи за теб най-много), или в Архитектите с Мария и Пацо или който и да е изтрещял историк...аххх. Ароматът на газови изпарения сутрин и смръдливата Перловска река...няма ги вече...почвам да ги забравям...а дори и година не е изминала.

      Да! Тук е много хубаво! Кога съм си мечтала, че сутрин като се събудя да си пия кафенцето на малката ми веранда, ще слушам как птичките пеят и ще се наслаждавам на хубавата полянка и езерцето пред мен, пълно с костенурки и патици, гъски, жаби и какво ли още не...Мечта живот ми се падна, само дето няма как да й се насладя напълно без моето семейство! И приятелите, макар и да не бяха много на края...

      Сватбата ни беше прекрасна, даже бяха две. Една тук и една там. Супер, нали?! Колко ли хора се женят за един и същ човек повече от два пъти...и то за по-малко от 3 месеца? Е, ние го направихме, за да са 

доволни всички, ама защото и нас ни правеше щастливи фактът, че ще купонясваме два пъти. Е, той беше вдигнал ръце от самото начало, а и как няма? Все пак никога не си беше представял, че ще се ожени за българка! А, какво да кажа аз?! Дори и в най-смелите си мечти не съм си позволявала да си помисля нещо такова...аз май гледах да не си мечтая неосъществими неща. Все си фантазирах реални, допустими, онези, които можеш да ги пипнеш с пръст. Дори и във фантазиите си не бях толкова свободна, явно. Ха! 

      Кой би предположил, че двама 24 годишни лудетени ще хванат пътя и ще работят в хотел за едно лято – просто ей така, за да видят Америка... От любопитство...Сигурно има и други луди като мен и Пацо, ама не чак толкова! Боже! А, какви ли не препятствия имахме, ама им „Скрихме топката на всички”. ХЕхехе! (Ей, тук искам да сложа усмихната емотиконка, ама вече почна и това да се изтърква – мисля, че остарявам)! Като черешката на тортата се появи и той...от нищо и никъде. Някакси ненатрапчиво и същевременно постоянно и правилно...хем ми се иска да избягвам изтъркани фрази ама „Колко е непредсказуем животът” чака да се обърнеш, и е готов в следващата секунда да те изненада я с ритник, я с шамар, я с нова надежда! Така се появи той, така се появи и пръстенът на ръката ми...(оставям многоточие, защото за в бъдеще и други неща могат да се появят!).

Край на първа част, която дори и аз не схванах при в второто четене! 

P.S.: А, това трябваше да е великото ми откритие, проект или идеята, която ще ми докара парички! Ох, пак се ОТПЛЕСНАХ!

Изкусителничкоооо! Великденско!

Ново начало!!!

     Моя милост започна нов живот като смени местоживеене (8000 хил. км. на запад), смени среда (от дълги разходки по софийските улици премина на дълги часове зад волана опитвайки се да стигне от точка А до точка Б), общо взето се качи на следващата стълбичка в живота (намери си мъж и взе, че се ожени)...Всичко това неминуемо ще се отрази и на блогуването, блогстване или блогърстването ми, което ако някой забеляза, се оказа в черна дупка. Ама не от тези едноседмичните преди рожденния ден, ами около година и половина...Сега като го написах черно на бяло, осъзнах колко дълго време всъшност е минало...Както и да е, да не се отплесвам, но съм длъжна да съобщя на тези хора, които са си направили труда да следят моето блогче, че след седмица-две ще бъде сменен външния вид или както му викат интерфейса на "Като стана въпрос за..." и не само това, ами и ще бъде прекръстен...И не само това, ами и ще смени полето на избълване на глупости...вече те ще са в дигитален вариант или сиреч СНИМЧИЦИ! Колкото и банално да изглежда "Аз много обича прави снимки!" и поради тази причина реших, че може да бъде интересно да споделя туй онуй от Запада с някой друг освен самата мен и горкият ми мъж, който покрай мен и той прихвана тази лудост за снимане. 

     И както казват тук "Сии ю лейтър алигейтър!"!;) 

Далече, далече...

    Минаха цели два месеца, откакто не съм писала тук...Дам, когато настъпят определни промени в живота, някакси не ти остава мнго време да обърнеш внимание н всичко и всички:) Но, най-на края ето ме тук. Силно казано тук на хиляди километри от България, но пак, пишейки в блога. Тъй като в следващите няколко месеца ще отсъствам от нашата мила страна, няма да имам и много възможност да пиша в блога, ако ли не изобщо даже:( Хубавото е, че съм на място мнго по-ралично от Европа, тук всички си имат коли, не ходят пеша, а следователно и почти нямат тротоари:D, имат огромни магазини, а телешкото, пилекото и царевицата са в почти всчко ядене. Хех, дам, става въпрос за САЩ. Тук хората са много възпитани и учтиви, но същевремено и затворени в своите коли и начин на живот. всеки непознат те поздравява с усмивка, малко са тези, които ще те изгледат лошо или няма да те питат как си днес (имам чуството, че им е като паразитен въпрос;). Но, въпреки това приспособяването към този начин на живот е труден. Възпрепятствана от липсата на кола, аз се чуствам затворена там, където живея, тъй като въпреки близките един два магазина, наоколо, липсва близоста на малкия град, или по-точно сгъстеността на европейския град. Наистина красиво е, нямам си на идея колко време ще ми трябва да свикна с този начин на живот, но наистина е като в американски филм. Наистина! Всички къщички са подредени, навсякъде е чисто - идилия:) и въпреки това в първите седмици, близките и дома ти липсват страшно много...God bless, Skype:D

    Та, това е засега от далчена Америка, а и много океански целувки от много влажен Уилмингтън и Каролина бийч:)

P.S.: Грешки съм сигурна, че много ще си открия в този текст, но времето притиска желанияето ми за редактиране, така че, моля да ме извините:)